в момента слушате

Title

Artist


УРОК № 28: СЪЗДАВАНЕ НА ЕСЕ ПО ЛИТЕРАТУРНА ТЕМА

Автор: от 29.04.2021

В днешния „Радиочас по литература за матура“ с водещ г-жа Атанаска Георгиева гост е Гергана Желева, завършила ЕГ “Гео Милев” в Добрич през 2019 година, сега студент по “Културология” в СУ “СВ.Кл.Охридски” – София.

 

 

 

 

ЛИЦЕ  И  МАСКА  В  СТИХОТВОРЕНИЕТО  „МАСКА” НА  ПЕЙО  ЯВОРОВ

 

 

1. ТЕЗИСНИ АКЦЕНТИ

 

  • Лицето показва реалността, докато маската създава илюзия.

 

  • Маската е преграда между истинското лице на човека и хората около него.

 

  • Маската прикрива временно лицето, но не може да го промени – под нея то си остава същото.

 

  • Маскираното лице негативно подвежда.

 

  • Лицето на всеки е различно и уникално, за разлика от „готовия модел“ маска, който го прикрива.

 

  • Лицето на човек му позволява да покаже автентичното си Аз, а маската – да влезе в поредната си роля.

 

  • Човек може да смени маската, но не и лицето си.

 

  • Маската може да послужи и за постигане на благородна цел, в името на която се налага човек да стане друг.

 

  • Лицето е даденост, а маската – въпрос на избор.

 

  • Лицето се променя с времето, докато изкуствената маска си остава същата.

 

 

  1. ТЕЗА

 

Всеки човек притежава едно-единствено истинско лице, което е свободен както да покаже пред заобикалящите го хора и пред света, така и да прикрие зад изкуствена маска. Всъщност маските могат да бъдат много и да се сменят според ролята, която техният носител играе в дадена ситуация. Макар да създава погрешна представа за криещия се зад нея човек и да въвежда околните в заблуда, маската невинаги е средство за постигане на измама и нечестно ощетяване на повярвалите на илюзията. Понякога именно маскираният човек е този, който се оказва жертва на неправда и благодарение на фалшивото лице успява да разобличи злодеите или да предпази ранимата си автентична същност. Когато обаче собственото лице е по-ужасяващо и зловещо от миловидната маска върху него, тя става изключително опасна, защото негативно подвежда слепите за истината и позволява на лъжеца да се възползва от тях и да ги манипулира.

 

 

  1. АРГУМЕНТАТИВНА ЧАСТ

 

Човешкото лице – неповторимо, единствено и уникално, не просто прави един индивид видимо различен от всички останали, а и символизира неговата невидима индивидуалност  – неговата идентичност. Макар да сме дарени със своя собствена автентична същност, ние, хората, често изпитваме нужда да я скрием за момент или се опитваме да я променим изкуствено. Дори сме измислили средство за това – добре познатата ни маска, без която светът, в който живеем, и отношенията, които поддържаме с другите, биха изглеждали по съвсем различен начин. И той едва ли би ни харесал… Може би това е причината да продължаваме да слагаме фалшиво лице пред истинското и да се преструваме, че чуждите маски успяват да ни излъжат. А може би наистина сме дълбоко заблудени от привидното и неспособни да разпознаем реалността, вместо участници в илюзията, се оказваме нейни жертви. Едно е сигурно – идеален свят, в който хората имат безпогрешна преценка за околните и самите те не крият лицето си зад маска, когато им е изгодно, не съществува. Дори бъдещето да ни дари с рентгеновото зрение на Мими Тромпеева, ние, точно като нея, все още често ще оставаме слепи за истинската същност на заобикалящите ни.

 

А има и друго – винаги ще попадаме в ситуации, в които като че ли ни се налага като актьори да се превъплъщаваме в образи, различни от истинското ни Аз. В такива случаи разбираме, че маската невинаги е нещо лошо, което утвърждава лицемерието и толерира предателството. Маската може да се използва и в името на достойна цел, която изисква човек да стане друг. Така например Хамлет се скрива зад мнимата лудост, за да остане ненаказан за дързостта си и да отмъсти за скъпия си баща, а Едмон Дантес влиза в ролята на граф Монте Кристо, чрез която раздава справедливост след стореното срещу него престъпление. Понякога ползата от маската се състои в защитата на ранимото лице, която тя осигурява временно, докато носителят й събере смелост и реши да изправи срещу тези, които се опитват да разклатят психиката му. Измамната красота на маската и хубавата илюзия, която тя може да създаде, са способни да излъжат благородно уязвимия отсреща и да му дадат позитивна надежда, липсваща в неподправената действителност. Според Никола Вапцаров реалността „без маска и без грим“ ,макар и достоверна, би била сурова и нелицеприятна. За работника в „Завод“ животът в истинската си същност е „озъбено, свирепо куче“, с което трябва да се бориш неуморно. Според лирическия герой на Пейо Яворов в „Маска“  обаче светът е измамен карнавал, в който човек е обречен да сваля до безкрай маските на противоречивата действителност, без да открива същинското й лице. Орисана да търси, но да не намира отговори на „свръхземните въпроси, дето никой век не разреши“, модерната личност няма друг изход от имитацията на живот освен смъртта. Това я кара да се лута из тълпата в безуспешно търсене на своя идентичност и, кой знае, може би я подтиква самата тя да скрие тъгата си зад весело изражение…

 

Когато носим маската временно – докато страдаме, лекуваме раните си, събираме кураж или опознаваме автентичното си Аз, тя ни позволява да помогнем сами на себе си. Предпочетем ли да скрием лицето си зад нея обаче, губим възможността да осъществим дълбока връзка с близките до нас хора, да ги допуснем до сърцевината си и да им позволим да надникнат в интимния ни свят. Понякога маската ни пречи да получим това, от което всъщност най-много се нуждаем – разбиране, подкрепа, утеха… Тя се оказва преграда между нас и околните, пред които, точно като Ботевия лирическия герой в „Майце си“, не можем да се разкрием и на които не можем да споделим това, което ни измъчва. Привидното щастие маскира вътрешните терзания, но не ги премахва, защото маската може единствено да създава илюзии и да печели време на носителя си, но не и да се превърне в трайно решение на проблемите му, както и да премахне или промени определени негови негативни черти. Така например страхът от отхвърляне и изолиране често се оказва достатъчно голям, за да ни накара да се откажем от истинското си Аз и да пренебрегнем принципите си в общуването си с хора, на които искаме да се харесаме. Изневерим ли на себе си повече от веднъж обаче, рискуваме фалшивото лице постепенно да прерасне в огромна заблуда, която поглъща дори собствената представа за идентичността ни. Освен на самите себе си, маската прави възможно и това да навредим на хората, които успеем да подведем – но този път напълно осъзнато и нарочно. Ако влезем в ролята на злодея с миловидна маска върху подлото му лице, най-вероятно ще се престорим на безкористни и всеотдайни, докато безскрупулно търсим собствена изгода, както прави героят на Молиер – Тартюф. Неговото  двуличие е чудесен пример за противоположната на лицето маска, която позволява на манипулативния измамник да унижи човешкото достойнство на приелите го безрезервно личности. Скрити зад подобен параван, понякога около нас се навъртат най-големите ни врагове, представяйки се за наши верни приятели. Често обаче идва моментът, в който истината излиза наяве и предателите биват изобличени. Маската се пропуква и разкрива гнилата същност отдолу – царят разбира, че е гол, и наказва подмолните шивачи. Двойната игра, в която подлецът е въвлякъл жертвата си, изведнъж приключва, но спечелил като че ли няма – напротив, всеки губи нещо…

 

  1. ЗАКЛЮЧЕНИЕ

 

Рано или късно всяка маска пада. В такъв случай защо изобщо избираме да се крием? Защо се поддаваме на изкушението да избягаме от себе си и да не бъдем, поне за малко, такива, каквито сме всъщност? Може би, все пак е нужно да прекараме известно време зад паравана, за да осъзнаем, че в свят, в който често се оказваме заобиколени от фалшиви маски, единствено откриването на реалните лица истински си струва.

 

 

 

 

 

 

тагове:

Коментари по тази публикация

КОМЕНТИРАЙ

Вашият е-мейл няма да бъде публикуван. Задължителното поле в маркирано с *